„Цял живот изтезания“: историята на жената, която Тръмп бърза да екзекутира
Това е една шокираща история, която няма как да бъде подмината. Не трябва. Едва ли можем да пресъздадем и една стотна от нея. Но онова, което е известно и е събрано от The Guardian, е тук – пред вас. Знам, че мнозина си казват: това е в Америка, нас какво ни интересува? Дори няма да […]

Това е една шокираща история, която няма как да бъде подмината. Не трябва. Едва ли можем да пресъздадем и една стотна от нея. Но онова, което е известно и е събрано от The Guardian, е тук – пред вас. Знам, че мнозина си казват: това е в Америка, нас какво ни интересува? Дори няма да се опитвам да обяснявам… Тази история е човешка и тя не е ограничена от географското си положение, ние сме човеци. А и мнозина в България се захласват по смъртното наказание и отнемането на живот за зрелище и задоволяване на болна жажда. Донякъде е и за тях тази история…

По материали на The Guardian, 5 януари:

*

Първият път, когато Лиза Монтгомъри се сблъсква със сексуалното насилие, е индиректно, когато е на три. Тя лежи в леглото си, през нощта, до нейната полу-сестра Дайен, която много обича – толкова близо, че може да я докосне, докато Дайен – тогава 8-годишна – е изнасилвана от техния детегледач мъж.

На 11 Лиза Монтгомъри разбира лично какво е да бъде насилвана. Доведеният ѝ баща Джак, който е „злобен пияница“ и който редовно пребива нея и майка ѝ, започва вече и да я изнасилва един или два пъти седмично.

Изнасилванията стават толкова важна част от живота на Джак през следващите четири години, че прави стая в пристройка на караваната, в която живеят, дълбоко в горите на Оклахома. Стаята има отделен вход, за да може той да влиза и излиза, когато си поиска и никой да не чува писъците ѝ.

Той я е изнасилвал, често слагайки възглавница върху лицето ѝ. Когато се е съпротивлявала, е удрял главата ѝ в циментовия под толкова силно, че и получила травми и увреждания на мозъка – което ще стане ясно по-късно от изследвания с ЯМР.

Един ден майка ѝ Джуди е влязла изненадващо в стаята, докато детето е изнасилвано от съпруга ѝ. Джуди така се е разярила от видяното, че извадила пистолет и го опряла в главата на дъщеря си, крещейки: „Как можа да ми причиниш такова нещо?“

С времето насилието се е увеличило. Доведеният баща на Лиза Монтгомъри започнал да кани приятели,

за да я изнасилват групово в стаята ѝ – това е продължавало с часове, като накрая мъжете уринирали върху нея, сякаш е някакъв боклук. Майка ѝ започнала да участва във всичко това, като „продавала“ тялото на Лиза Монтгомъри на водопроводчика и електротехника, когато се налагало да свършат някаква работа у дома им – вместо пари.

Това е историята на Лиза Монтгомъри.

Това са преживяванията ѝ, които по-късно лекари, психолози и социални работници ще отчетат, че са се натрупвали и натрупвали у нея с години. Това е жената, днес вече 52-годишна, която администрацията на президента Доналд Тръмп смята да умъртви след шест дни, защото обявяват за студенокръвен убиец, за когото дори да бъде заключен до края на живота си не е достатъчно наказание.

В петък Апелативният съд на САЩ даде зелена светлина за екзекуцията. Ход, който беше приет с ентусиазъм от Департамента по правосъдие на САЩ, който – сега под администрацията на Тръмп – настоява, че Лиза Монтгомъри е виновна за извършването на „особено ужасно“ престъпление. Но онези, които са се задълбочили в историята на агонията в живота ѝ, лежаща зад извършеното престъпление, виждат нещата различно.

„Това е историята на една жена, която е дълбоко болна психически – резултат от цял живот мъчения и сексуално насилие“, казва Сандра Бабкок – директор в Института за изследване на смъртното наказание по света на Университета в Корнуел. Бабкок е и консултант на защитата на Монтгомъри. „Лиза не е най-лошата от лошите, тя е най-повредена от повредените“.

Ако екзекуцията на Монтгомъри се извърши на 12 януари – чрез смъртоносна инжекция,

тя ще бъде първата екзекуция на жена, извършена от правителството на САЩ за последните почти 70 години. Тя ще е и сред първите затворници, екзекутирани от отиващ си президент, за последните повече от 100 години. (Повече от век не са извършвани екзекуции през транзитния период между изборите за президент и стъпването на новия президент на власт). Доналд Тръмп бърза да убие трима затворници в период от четири дни – като зловещ финал на времето си в Белия дом.

Никой не оспорва, че престъплението, за което Монтгомъри е осъдена, е ужасно. Детайлите около него са смразяващи.

На 16 декември 2004 г., тогава 36-годишната Монтгомъри пътува от Канзас до малкото градче Скидмор в Мисури, за да се срещне с Боби Джо Стинет – жена, с която се запознала онлайн заради общата им любов към кучетата.

Стинет, която развъждала кучета, по онова време е бременна в осмия месец с първото си дете. Монтгомъри е отишла при нея уж, за да си купи кученце, но, веднъж влязла в къщата, е нападнала Стинет и я удушила с въже.

След това е разрязала корема ѝ с кухненски нож и извадила бебето от нея. През следващите часове, преди да я заловят, Монтгомъри е казвала, че бебето е нейно. На следващия ден е арестувана, след като намират тялото на Стинет; бебето е върнато на семейството ѝ и е отгледано от баща ѝ.

За някои американци, сред които изглежда е и Тръмп, който поднови федералните екзекуции след 17-годишна пауза, случаят на Лиза Монтгомъри свършва дотук. Тя е извършила отвратително престъпление и сега е време да се изправи пред ултимативното наказание, което тя заслужава.

Но за адвокатите и професионалните експерти, които прекарват години в изследване на случая на Монтгомъри, личните травми и преживяванията, които са я формирали като личност, са само началото на една история, в която се задълбочават, не за да я извиняват, но за да я разберат.

„Трябва да разберем какво е нещото, което да доведе някого до това

да стане така откъснат от собствените си действия, че да е способен да извърши нещо, което един нормален човек намира за немислимо“, казва Катерин Портерфийлд, детски психолог, специализирала в лечение на оцелели след насилие и мъчения. Портерфийлд прекарва много часове с Монтгомъри за 18-дневен период, като част от проучване за нуждите на апелативния процес през 2016 г.

„Неща, които са невъзможни за разбиране, изведнъж стават разбираеми, когато се вземе предвид психическото заболяване, масивна травма от детството и това, което те причиняват на едно дете“, казва тя.

Част от пътя към разбирането на ситуацията на Монтгомъри е неадекватната защита, която е получила по време на първоначалната фаза от делото ѝ. През 2007 г. журито, което вече я е обявило за виновна за убийство и отвличане, е било помолено да определи дали да я осъди на смърт или не.

По това време Монтгомъри е представлявана от служебен адвокат, който никога не се е занимавал с углавно престъпление дотогава, както и от Фред Дюшард – адвокат от Канзас, с определена „слава“. Дюшард има повече осъдени на смърт клиенти от всеки друг негов колега в САЩ – четирима от седмината осъдени на смърт в Мисури, са били представлявани от него.

Двамата адвокати на Монтгомъри са представили слаба защита по време на делото. Дюшард е решил да измисли защита, базирана на тезата, че клиентката му страда от рядко психическо заболяване, наречено псевдоциеза (фалшива бременност), което по психосоматичен път предизвиква болната да вярва, че е бременна и че бебето е нейно.

Теорията не издържа на фактите и журито я отхвърля.

След като са обявили Монтгомъри за виновна, членовете на журито остават невпечатлени от малкото доказателства, поднесени им по време на делото. Адвокатите на защитата са цитирали някакви доказателства за насилие над Монтгомъри, призовавайки няколко „тъжно изглеждащи, драматични“ свидетели и това е било всичко по въпроса. От прокуратурата са се подиграли на опита да я спасят от екзекуция с това, което са нарекли „извинението с насилието“.

И така Монтгомъри е осъдена на смърт на 26 октомври 2007 г.

Години по-късно нов тим от адвокати започват да представляват Монтгомъри, базирайки обжалването на много по-големия от представеното по-рано обем доказателства за сексуалното насилие, на което е била подложена. По време на новото разследване са включени експерти, които дават становищата си по делото.

Джанет Вогелсанг, клиничен социален работник, прекарва няколко дълги дни с Монтгомъри през 2016 г. След много часове, тя най-после започва малко по малко да печели доверието на затворничката и да научава истории за травмите от детството ѝ. Вогелсанг вижда срещу себе си поведение, което ѝ напомня опита, който има с ветерани, травмирани от войната.

„Да разговарям с Лиза беше като да разговарям с ветераните от Виетнам и Корея, които са били военнопленници, държани в дупки в земята или бамбукови клетки при отвратителни условия“, разказва Вогелсанг.

В края на проучването си Вогелсанг представя доклад от 184 страници социална история на Монтгомъри. Повечето материали от хрониката ѝ не са били представени на журито преди това.

Тя включва сексуалното насилие и груповите изнасилвания, сексуалната експлоатация и насилие. Но това е само началото. В доклада са описани случаи на постоянно унижение.

От ранна възраст майката на Монтгомъри я е връзвала със строителна лепенка през устата, за да не говори. Момичето е било събличано чисто голо и изкарвано на верандата пред пияни посетители, като са ѝ казвали, че ако издаде и звук, ще я пратят в сиропиталище.

Родителите ѝ са я карали да пребива малката си сестра с дъска, докато не прокърви. И накрая – и онази стая, пристройка на караваната, където доведеният ѝ баща я малтретира не само сексуално, но и психически.

„Той е изрязал дупка през гардероба, през която е можел да я наблюдава в онази нейна стая, когато се връщала от училище“, разказва Вогелсанг. „Доведеният ѝ баща е сядал в гардероба и я е наблюдавал. Затова тя е намерила едно малко кътче в стаята, където е можела да стои, без той да я вижда – тя буквално се е сгушвала там, само и само да остане извън полезрението му“.

Докладът на Вогелсанг заключава, че преживяното от Монтгомъри в онази стая е равносилно на ужасите, преживени от децата войници и военнопленниците. „Тя е била изолирана, промивали са мозъка ѝ, била е унижавана, не са ѝ разрешавали да говори, биели са я когато си поискат“.

Портерфийлд пък заявява, че по време на сесиите си очи в очи със затворничката бързо е започнала да разпознава симптомите на травма и психическа болест. „Когато се срещах с нея, тя ставаше отвеяна“, казва Портерфийлд.

„Не е способна да поддържа праволинейна мисълта си и описва мислите си по странен начин. Живее в състояние на откъснатост от реалността, мисълта ѝ скача през времето. Когато я питах за детството ѝ, тя не можеше да го свърже с емоции – с безизразно лице, безизразен глас, говорейки за себе си в трето лице“.

Портерфийлд и Вогелсанг се обединяват в диагнозите си по отношение на Монтгомъри. „Няма съмнение“, казва Портерфийлд, „Монтгомъри е дълбоко психически увредена и болна. Тя има множество увреди, няма съмнение“.

Откакто попада в затвора, Монтгомъри започва да получава медицински и психиатрични грижи и е била неколкократно диагностицирана с биполярно разстройство, пост-травматично разстройство, тревожност, депресия, смяна на настроенията, откъснатост от реалността и загуба на паметта. Изследванията сочат, че тя се е борила с тези състояния от много отдавна и те пряко са довели до извършеното от нея престъпление.

В месеците, предшестващи убийството, тя е имала няколко психотични „епизоди“, през които е твърдяла, че е бременна –

твърдение, което не е можело да бъде вярно, след като е била направена стерилна против волята ѝ, след раждането на четвъртото ѝ дете. По същото това време е проявявала всички други симптоми на заболяванията си, включително откъснатост от реалността, загуба на паметта и депресия.

Въпреки това никой не ѝ е помогнал, нито ѝ е предложил защита. Това е една постоянно повтаряща се „тема“, която изскача, докато човек разглежда случая на Монтгомъри – никой не ѝ помага. Това се появява в съдебните документи един след друг, така страшно като престъплението, което е извършила, а именно: обществото я е изоставило.

Един единствен път през цялото ѝ гнило детство социалните са посетили дома на семейството ѝ, като услужливо са предупредили родителите на Монтгомъри много преди да ги посетят, та да имат време да подготвят нещата да изглеждат добре и да я принудят със заплахи да си мълчи.

След това е и онзи лекар в Оклахома, който я е прегледал като дете, научил за редовните изнасилвания – не е направил нищо. Служителката от службата, която е била отговорна за социалните помощи на майката на Монтгомъри е информирана за изнасилванията, но не е направила нищо по въпроса. Съдията, който е гледал делото по развода на родителите ѝ, който е отправил забележка на майката Джуди, че е знаела за изнасилванията, но не е осведомила полицията, самият той не е направил абсолютно нищо.

Обществото е изоставило Лиза Монтгомъри не един и два пъти, а многократно. Сега обществото, в лицето на администрацията на Тръмп, се приготвя да я убие, като наказание за резултата от този провал.

Сандра Бабкок разказва, че през последните 30 години е защитавала много затворници, изправени пред смъртно наказание в различни страни по цял свят, „… и никога не съм виждала случай, като този. Не знам за друг случай, в който да екзекутират някого, който е бил обект на такова безмилостно сексуално насилие“.

Бабкок смята, че е убедена, че повечето американци биха искали да спрат тази екзекуция, ако само знаеха всички факти за Лиза Монтгомъри и за случилото се с нея преди. Но повечето не ги знаят.

Часовникът тиктака. „Ако екзекуцията бъде извършена, всички трябва да се срамуваме много“, казва тя.

Източник Новини.бг

Източник: http://epicenter.bg/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Харесайте ни във Фейсбук